Здравей,

(for English press 1)

многоуважаеми читателю! Позволи ми да ти се представя. Казвам се Ицаци. Родителите ми твърдят, че всъщност се казвам Христо Илиев, но тях така или иначе никой не ги слуша. Освен това, христоилиевци с лопата да ги ринеш:

  • един от Пловдив, почитател на числото 26;
  • един от БАН, с когото се познаваме и който, между другото, често ми докарваше wtf моменти, когато негови писания изникваха в пощенския списък на FreeBSD-BG (“Вътъфъ, това пък кога съм го написал?!”);
  • един от ФзФ, с когото не се познаваме, но пък често ни бъркаха пощенските пратки преди време;
  • един от SAP, с когото изглежда дори делим инициала на презимето си;
  • един безкрайно спокоен, който не е много по компютрите и вероятно така е постигнал вътрешното равновесие, което аз никога няма да имам;
  • един в Германия (добре, признавам си: този всъщност е моето друго Аз).

Когато бях много малък, някъде във втора група в детската градина, се наложи баща ми да ме гледа един цял ден на работата си — несъществуващото вече високотехнологично държавно предприятие Завод за Тестерно Оборудване, гр. Мъглиж. Баща ми по принцип е зает с работата си човек, поради което тогава повери на колегите си да ме развличат, а те пък ме повериха на един ИЗОТ 1031C. Това беше голяма грешка, защото тогава в мен се зароди любов към компютърната техника, която с годините ескалира много сериозно.

Другата голяма грешка беше на баба ми, която не понесе да я тормозя с непрекъснати молби да ми чете книги, и така ме научи да чета, години преди нормалните деца, което в последствие ми навлече редица неприятности в началните училищни класове. Проблемът беше, че в детските книги текстът беше малко, поради което последните се изчерпаха много бързо и бяха заместени с откритите от експедицията до тавана научно-технически списания. Така в мен се зароди любов към научно-техническия прогрес — този път към светлото бъдеще и прочие пропагандни фрази.

С техниката не стигнах далеч, вероятно поради факта, че дясната ми ръка често се държи като лява, или пък лявата се държи като дясна (бел. до себе си: да се провери за инвариантност при пространствени отражения), но, за сметка на това, науката започна да ми идва отвътре. В началото ме влечеше химията, което, в комбинация с желанието ми да си направя ракетен модел, движен от саморъчно сглобен твърдотелен двигател, ми навлече редица неприятности (а и не само на мен), така че много хора си отдъхнаха, когато в крайна сметка се спрях на теоретичната и изчислителна физика, където експлозии се случват само в симулационния обем, като дори се докарах до докторска степен в областта. Така че, от януари 2010 г. насам правилното обръщение към мен е “д-р Ицаци”, като в неформална атмосфера е допустимо и по-простото “докторе”.

Другата ми голяма любов е музиката. Като малък получих известно музикално образование в школата по изкуства в родния ми Казанлък. Не ми е останало много от теорията, дълбоко погребана от годините, през които съм свирил единствено на QWERTY клавиатура, но поне развих музикален слух и мога да плюя по чалгата и сродните ѝ музикални жанрове, при това полупрофесионално, а не само защото понякога имам тенденцията да се изказвам неласкаво за опростачените и лишените от интелигентност плодове на човешкия ум, както и за носителите на същия този ум.

Мога да продължавам да претворявам логореята си в писмен вид, но ще спра монолога тук, за да не те отегчавам до смърт, уважаеми читателю. Ако искаш да научиш нещо повече за мен, следните варианти са възможни. Можеш:

  • да направиш семантичен разбор и анализ за сантименти на публикуваните тук текстове, но това едва ли ще обогати много описаната вече картина, най-вече поради мързелът ми да списвам тук и принципното ми нежелание да пиша на лична тематика, освен ако обстоятелствата не подтиснат последното;
  • да ме следиш тайно или явно в Twitter и да правиш същите анализи там, поне докато все още използвам услугата и потокът ми е публичен — други вече го правят, защо не и ти?
  • да се опиташ да се сприятелиш с мен във Facebook, но е малко вероятно да успееш, освен ако вече не се познаваме от друго място;
  • да се опиташ да ми предложиш работа през LinkedIn, но най-вероятно ще ти откажа, тъй като в момента си имам, при това достатъчно интересна;
  • да следиш публичната RSS извадка от потоците, които следя (един вид вторично сталкване);
  • да проявиш изобретателност и да намериш други начини (примерно да ме намериш в реалния живот и да се запознаеш с мен — просто идея, макар и не особено оригинална, тъй като други вече са го правили, а и финансово ангажираща, тъй като транспортът напоследък поскъпна значително, пък и не е хубаво да ми идваш на гости с празни ръце… просто казвам, де… иначе, вариант за пътуване до Ахен е през Брюксел — задължително да донесеш белгийски шоколад!).

Беше ми приятно и съжалявам за възсложните изречения - професионална деформация.