Computo ergo sum

Не съм от типа хора, които градят мирогледа си с гледане на филми, но и не мога с чиста съвест да кажа, че не съм повлиян от стереотипите в холивудските продукции. Ето защо ми дойде като освежаващ студен душ премиерното представление “Железният светилник / Домът на живота” на театър ‘Любомир Кабакчиев’, посветено на 140 години от първото театрално представление в Казанлък и 84 години от рождението на Любомир Кабакчиев. Последно в театъра бях в края на 10-ти клас, когато випускът преди нашия направиха страхотно артистично представяне на злободневния живот в гимназията ни по случай завършването им.

Театърът — това не е като киното. Няма втори дубъл. Няма компютърно генерирани сцени. Няма дубльори. Няма специални ефекти. Няма многомилионни бюджети. Всичко е в ръцете на шепа актьори, които се раздават в реално време на фона на семплия декор на казанлъшкия театър и притичват в тъмнината между действията (как не се претрепваха при това остава загадка за моята непохватна личност). Сред тях беше и един съученик от годините в прогимназията, но ролята му беше твърде епизодична, за да си позволя дори да опитам да оценя висините, които е достигнал в развитието на актьорските си умения.

Публиката беше приятно разнородна. Имаше всякакви — и млади, и стари. На някои им хареса, на други — може би не толкова. На трети пък хич. На мен лично ми хареса, въпреки че произведенията на Талев не са от най-лесно смилаемите. Независимо, че описва една друга мътна и кървава епоха от историята ни, действието се съвместява ужасяващо добре с реалността на българския XXI век.

Разбира се, не се мина и без типичните препирни и неуредици. Част от хората с покани бяха седнали на местата на други, които бяха платили за билети (с места) и упорстваха срещу опитите на последните да ги накарат да освободят местата. Изглежда любовта към театралното изкуство не винаги върви ръка за ръка с елементарното възпитание…

Снимах с телефона. 157 снимки. 37 изтрих по грешка преди да ги сваля. От останалите нито една не се беше получила, както и очаквах.

П.п. Благодаря ти, Веско!

Преди да дойде в Единбург, wes ме попита, какви по-специални неща трябва да си носи. Отговорих му, без да се замислям: Кесия за монети. От онези същите, по възможност от естествена кожа, които персонажите във филмите на средновековна тематика си подхвърлят, със и без повод. Благодарение на уникалната монетна система на UK, дори и за относително бедните хора тук може да се каже, че имат дебели портфейли. Монетите са наистина големи – човек би казал, че в действителност съдържат ценния метал, чиято парична равностойност представляват. И градацията на размерите е невероятна:

• 2 лири – голяма биметална джанта (по-голяма и по-дебела от 1 лев/евро)
• 1 лира – малка, жълта и дебела
• 50 пенса – голяма, многоъгълна и тънка
• 20 пенса – малка, многоъгълна и тънка
• 10 пенса – голяма и тънка
• 5 пенса – много малка и по-тънка
• 2 пенса – голяма медна
• 1 пени – малка медна (но по-голяма от 5-те пенса)

И понеже картините казват повече от хиляда думи всяка, а ме мързи да пиша, то представям в цялото им великолепие моите 8,99 GBP (толкова са, няма маркетингови трикове в случая), които по никакъв начин не се събират в отделението за монети на портфейла ми:

При сегашният курс това е около половината от сумата в небезизвестното сред казанлъшките IT среди съкровище на Милена (a.k.a. DF)

Забавата обаче не свършва с монетите, а едва започва. В Шотландия (и Северна Ирландия) се наблюдава и следният интересен момент: въпреки, че монетите в цялото Обединено кралство се секат в кралския монетен двор и са едни и същи навсякъде, то същото не може да се каже за банкнотите. Не просто шотландците имат възможността да се радват на собствени банкноти, практически безполезни извън рамките на Шотландия, въпреки еквивалентността им на кралските такива и надписите “XX pounds sterling”, но и привилегията да ги печатат имат няколко търговски (а не централни) банки, сред които Bank of Scotland, The Royal Bank of Scotland plc (онази, дето я купи Lloyd) и Clydesdale Bank. При това банкнотите, дори тези на Bank of England, не са законни платежни средства, а по-скоро полици, срещу които ковчежникът и директорът на съответната банка обещават да изплатят на приносителя някаква сума (вероятно в онези монети от по-горе, ако всичко трябва да е законно). Озаконено “Монополи”, един вид, с няколко вида шарени хартийки. (Положението в Северна Ирландия е още по-зле – банките там са четири)

Поради особенния им статут, шотландските хартийки (подобно на севрноирландските) са наистина безполезни извън Шотландия, включително и до известна степен на територията на останалата част от Обединеното кралство. По тази причина същите следва да се обменят в английски банкноти (да се разбира като хартийки с лика на кралицата), което става на гишетата за корпоративно обслужване в търговските банки. Курсът, за щастие, все още е 1:1.

ManiaX ми препрати днес следното интервю с любимия ми учител от гимназията, небезизвестния физик Теодоси Теодосиев (дето има школа, връзка към която има ей там, в секцията “links”). Струва си да се прочете.

Националната галерия на Шотландия е нещо, което е препоръчително да се види от всеки посетител на Единбург. Разположена в самото сърце на града, галерията се помещава в две съседни сгради, свързани с подземен коридор (така че няма особено значение, в коя от двете започвате посещението си). Входът по принцип е безплатен, освен в случаите на специални изложби, за които се продават съответните билетчета. Картините са много, придружени от прилично дълги описания, което прави почти невъзможно пълноценното й обхождане в рамките на един ден. По-добре човек да отдели два. И един от тях задължително да е четвъртък.

По принцип имам усет за красивото, но не разбирам толкова много от изкуство. Не помня и имена на художници и картини, с някои редки изключения. Когато бях малък, още в детската градина и първите години в училище, имах влечение към изкуството — рисувах и свирех на акордеон. [тук си пускам Band in the Rain на Жан-Мишел Жар] Последното въобще е доста трудно и далеч не се ограничава само с дрънканиците на мургавите ни събратя по сватби и панаири. Учих се в школата по изкуствата в родния град, като дори съм свирил самостоятелно пред публика (която не си излезе от залата по средата на изпълнението ми). Учителят ми казваше, че имам огромен потенциал и скрити заложби, защото съм напредвал учудващо бързо за крайно мързелив и с липса на желание за тренировки в домашни условия индивид. По него време някъде у нас обаче се появи един Правец-8М и с изкуството беше до там. [мелодията ми напомня за Париж. искам да отида там някой ден, но с френския съм много на Вие…] Но, така или иначе, аз исках да свиря на пиано, а такова нямахме. Има(х)ме акордеон, с който доста успешно симулирах пиано, поставен в хоризонтално положение и разтяган и свиван с двете ходила вместо с ръка, но беше доста уморително. Както и да е. От рисуването пък успяха да ме откажат учителите ми, които от първия до последния клас бяха все някакви недоразбрани и недооценени интелигенти, особено този от началното училище, с който имам една, колкото смешна, толкова и тъжна история, но… Да не се отплесвам, ставаше дума за галерията. [че няма да ходя в Париж – няма, но поне ще си пусна френски филм с английски субтитри преди лягане]

Четвъртък е един добър ден за посещения, защото галерията работи с два часа по-дълго, чак до 19:00. За малко повече от два часа и половина успяхме да разгледаме горното ниво и 11/12 от основното в едната сграда. В останалата 1/12 две момичета направиха импровизиран духов концерт, точно когато наближихме залата. За първи път виждам да свирят на живо в картинна галерия, при това в зала с лоша акустика. Но иначе свиреха добре и все познати неща (имена и композитори, разбира се, не помня). Съквартирантът се оказа меценат, при това химик-меценат. През цялото време ми обясняваше, кой художник от кого бил повлиян, а аз само клатех положително глава и се усмихвах, за да не издавам пълното ми невежество в случая. Както ни учи Линкълн/Твен/Конфуций (и на когото още припишат фразата): Better to remain silent and be thought a fool than to speak out and remove all doubt. (златно правило, което нарушавах неколкократно напоследък, но поуката най-накрая е взета под внимание и това едва ли ще се повтори) Заслужава си да се отбележи присъствието на две картини на Тициан, отдадени под наем на музея от дюка на Съдърланд – Diana and Callisto и Diana and Actaeon. Ако успее да събере на два пъти до 2011 г. 100 млн паунда (по 50 млн на картина), галерията ще може да откупи и двете картини, в противен случай те ще бъдат продадени на търг. Задачата не е лека и тукашната национална галерия се опитва да си сътрудничи с националната галерия в Лондон. Имат и фонд за волни дарения. Дано успеят – Diana and Callisto стои много добре сред останалите картини там (а другата така и не я видях).

През почивните дни или другия четвъртък вероятно ще продължим. На излизане съквартирантът ме попита, какво било за мен чувството да стоя пред картина за 50 млн. Само се усмихнах :) А Единбург продължава да е изумително красив по тъмно…

[защо всички тук ходят като слонове и не придържат вратите, та цялата къща-апартамент се тресе?]

П.П. Снимането в галерията с любителски апарати и без светкавица по принцип е разрешено, но да правя снимки с телефон, пък бил той и K810i, би било проява на варварство, поради което запазвам преживяното единствено вътре в себе си.

Това е истинската приказка за един картоф, от онези истински истинските, с не винаги приятен за главния герой край. Приказка за един обикновен картоф на необикновената мисия да повтори с голяма степен на достоверност вида и вкуса на друг негов събрат, изяден при обстоятелства с изключително значение за сантименталния характер на автора.

Картофът, сравнително голям по размер, въпреки привидната му чистота, първо бил измит и добре подсушен, след което внимателно пробит с вилица (зверското дупчене в случая не било опция — храната трябва да се уважава, дори когато крайният продукт от консумацията й е нещо, откритото споменаване на което се смята за липса на култура), за да можело парата да излиза през отворите по време на печенето. За да получи хубава коричка, картофът бил отрит с няколко капки олио, а след това и с малко готварска сол (солта попива повърхностната влага по време на печенето и прави резултатната коричка дебела и хрупкава). След това бил поставен на топло в средата на предварително загрята фурна и държан там час и половина при температура около 190 градуса Целзий.

След като бил изваден от фурната, картофът бил разрязан по вертикала на четири части, като рязането не било до дъно, а частите били леко разгърнати навън под формата на цвете. Поставили малко масло, изчакали го да попие в сочната вътрешност, след което я напълнили със смес от готови пилешки парченца и майонеза. Последните моменти под формата си на картоф, той прекарал върху подложка от смесена хрупкава салата. Бил изяден много БАВНО и с удоволствие (и с полагащото се уважение към храната), като за естеството на чувствата му преди, по време на и след готвенето и яденето му, науката (в лицето на автора) все още няма отговор.

Авторски коментар: Подобна история споделят и много други картофи на Острова, където те са известни като Jacket potatoes. Освен споменатият пълнеж от пиле и майонеза, съществуват редица други такива (toppings според местната терминология), напр. боб с кетчуп, други зеленчуци, нещо с чедър и др. според вкусовите претенции на хапващите. Поднасят ги гарнирани с тяхната представа за зелена салата, често допълнена с резени краставица и домат, като последните могат да са леко запечени/запържени или просто затоплени и с няколко пръски горчица отгоре.