Публикации относно blog

Случайни мисли на един случаен човек.

Реформа

Реформите, особено бюрократичните, не са нещо, което се случва за една нощ. След има-няма 500 дена неактивност, icaci.info се реформира в напълно статична версия, генерирана с Nikola. Повечето стари URL-и са все още валидни и пренасочват към новите местоположения на писанията, но RSS-ът се мести на http://icaci.info/rss.xml. PixelPost галерията се трансфомира напълно в нещо не толкова красиво (все още), но концептуално малко по-различно.

Бидейки написан на Python, Nikola предпочита маркъп езика на DocutilsreStructuredText, макар голяма част от функционалността да може да се ползва и от Markdown. “Превеждането” от Textile (маркъп езика на Textpattern) в reStructuredText не беше особено тривиално, като Pandoc помогна много.

Основното предимство на Nikola, както и на повечето подобни генератори (или по-скоро компилатори) на статично съдържание, е, че цялото текстово съдържание идва от обикновени текстови файлове, които могат да се създават с произволен редактор и да се държат (заедно с всички останали принадлежащи файлове) в система за контрол на версиите, напр. Git. Няма web интерфейс за управление, няма нужда от бази данни и няма нито един сървърен скрипт, което влияее благотворно върху сигурността на сайта. Изходният код на всяка страница (с изключение на автоматично генерираните индекси) е достъпна посредством връзката Source в горния десен ъгъл на заглавната лента.

Сега остава и да започна да пиша отново.

22.11.2013

(Това вероятно е едно от най-добре поддържаните поизоставени местенца в световната мрежа. Редовно почиствано, архивирано, обновявано, проветрявано - като истински отглеждано е. — бел. авт.)

Не знам как ми дойде да пиша. Сигурно защото е петък, а петъците не са сред най-продуктивните дни, дори в държавата на усърдно работещите от 9:00 до 18:00. Днес е 22-ри ноември, което означава две неща.

Първо, от днес отваря Weihnachtsmarkt, или с други думи, изключително мазни Reibekuchen и Glühwein на корем.

Второ, 22-ри ноември е и денят, на който германската академична култура засвидетелства по вечерному своето уважение към германската ескапистка алкохолна култура, като в три от най-големите аудитории на RWTH (включително в аулата) прожектира Die Feuerzangenbowle. Носенето на термоси с домашно приготвено едноименно питие е задължително. Пиенето в синхрон със случките във филма - също. Всичко в името на онова усещане, че всички хора са приятели и принадлежат към нещо по-голямо от самите тях.

Сбогом, Twitter!

Всеки, който следи отблизо развитието на Twitter, знае, че 7 май 2013 г. е повратна дата във времевата линия на социалната мрежа. Това е датата, на която Twitter най-сетне ще изневери на идеала си да бъде платформата, която реализира идеята за социална мрежа по Правилния Начин™, представяйки за свободна и неограничена синдикация публичното съдържание (за разлика от оградените дворове (walled gardens) като Facebook и G+). Това е датата, на която Twitter официално ще пенсионира версия 1.0 на програмния си интерфейс, оставяйки като единствено достъпен програмен интерфейс версия 1.1. Въпреки очевидните предимства на последния, следната изключително важна функционалност няма да бъде налична повече:

  • неограничен и анонимен достъп до публичната информация — версия 1.1 изисква абсолютно всички извиквания към REST сървъра да бъдат автентицирани чрез OAuth, дори когато става дума за функции, свързани с достъпване на публична информация (в случая потоци, видими на сайта без необходимост от вписване с име и парола);
  • експорт в RSS — единственият формат на данните, поддържан във версия 1.1, е JSON.

В резултат имаме поредния ограден двор, като за мен специално става практически невъзможно лесното извличане на съдържание от Twitter, например за вграждане като интегрална част от ежедневния информационен поток, който следя през RSS. Отделното преглеждане на нещата от Twitter през сайта им, през десктоп клиент или през услуга на трети лица не е вариант, който бих приел.

Дълбоката ирония в случая е, че това се случва точно седмица след 20-годишнината от паметния ден, в който ръководството на CERN, под убеждението на сър Тим Бърнърс-Лий, подари безвъзмездно на човечеството технологията на World Wide Web с надеждата, че тя ще спомогне за развитието на един по-отворен и свързан свят, в основата на който стои свободната за достъп и обмяна информация.

Не мога да скрия, че Twitter беше любимата ми социална платформа, както и че това е втората ми раздяла с него. За съжаление, желанието за пълен контрол над достъпа до информацията от страна на компанията, вероятно като следствие от желанието всичко и всеки да бъде анализиран с рекламна цел, надделя. Така че тук е мястото, където общият ни път свършва. За щастие, цялото текстово съдържание на потока ми вече може да се извади под формата на архив. Защо не включват в него и графичното съдържание от съответната услуга на Twitter не е много ясно, но, ясно или не, ще трябва да свалям снимките си на ръка. Все още обмислям дали да го налея в специална архивна секция тук или да го изпратя в кутията за спомени, като за момента везните клонят повече към втория вариант.

Дали ще ми липсва Twitter? От една страна да, заради хора като действащия командир на МКС и хапливия хумор на саркастичния марсиански ровър. От друга страна, не мисля, че ще ми липсва фрагментираният информационен поток. Напоследък установявам, че съм загубил частично способността да се концентрирам върху дълги и понякога скучни текстове — способност, която всеки учен трябва да притежава и да развива до съвършенство. Частична вина за това имат и накъсаните информационни потоци, които непрекъснато се изливат от Twitter и подобните услуги за микроблогване. Така че, очаквам спирането на последните да се отрази положително на омекналия ми когнитивен мускул. И като цяло животът в Германия (или поне в Ахен) има една положителна страна, свързана с предпочитанието към общуване лице в лице на живо (на по халба бира, разбира се), към която неусетно привикнах, макар организацията на събитията да става предимно през Facebook, което до известна степен налага присъствието ми там. Факт е, обаче, че напоследък социалният ми живот започна наистина сериозно да пречи на виртуалния, така че се налагат известни консолидационни мерки спрямо последния, за да се запазят нещата управляеми (първи въпросните мерки отнесе вече покойният ми профил в G+). Да не говорим за постоянно нарастващото ми отвращение от всичкия душевно-социален ексхибиционизъм в социалната епоха, в който понякога импулсивно взимам участие и аз.

Има и още нещо, свързано с разочароващта и донякъде очаквана (не-)активност в експеримента с браузърите. Интернет просията вече не дава резултатите, които даваше едно време. Но повече за това — в следващото издание.

В заключение, перифраза на една песен от началото на прехода:

Последен твит,
сбогом любими!

О, да, и без малко да забравя — весел Великден!

Последната линейка на София

Разбрах съвсем случайно за него днес от WDR 3 (нещо като немски еквивалент на радио “Христо Ботев”), което от известно време непрекъснато върви на уредбата в хола. Тъжно е, че някой би употребил точно прилагателното последната, когато става дума за обществена услуга, чиято мисия е точно предотвратяването на преждевременното настъпване на последния момент в живота на човек. Още по-тъжно е, че това лице на страната ни, в частност на столицата, печели награди от френската културна и телевизионна общественост.

И няма как да не ти стане тъжно, когато някой по върховете смята, че проблемите се решават не с реформи, а с нов бранд [sic] и с ново лого на страната, и че 1,4 млн. лв. за това е нормална сума. Само където действителността е отчайващо грозна, и подобни филми, а сега и Google street view, го показват. И никакви рекламни трикове и скъпи картинки не могат да го замажат.

Не съм гледал Sofias letzte Ambulanz, но дори публично достъпните сцени на тресящата се през дупките по улицата линейка са достатъчно потресаващи. (прощавайте за повторението)

За щастието

Преди почти месец разузнаването докладва, че предишното писание е възможно да е предизвикало известен смут сред около 33% от четящите тук (което вероятно прави един или двама души), поради което започнах да списвам някои пояснения. След това ми се струпа работа и малко поотоложих, но след годишния Mitarbeitergeschpräch днес, където отново засегнахме темата за щастието, както професионалното, така и личното, седнах да завърша това писание.

Понякога в нещата които правя, и най-вече в тези, които пиша, прозира капка меланхолична тъга, която лесно може да се сбърка с нещастие или с някаква форма на депресия. Но истината е, че не съм нещастен и/или депресиран. Напротив, от известно време насам преоткривам личното щастие — онова, което идва отвътре. Бях позабравил този факт, но щастието всъщност е вътрешен процес, който обаче изисква известно волево усилие, за да се поддържа. Никой не може да ти даде отвън истинско щастие, ако дълбоко вътре в себе си ти не желаеш наистина да бъдеш щастлив, или дори и да може, това външно щастие е точно толкова трайно, колкото трайно е присъствието в живота ти на породилия го. Човек лесно бърка някои емоционални моменти с истинското щастие и често пада жертва на коварната грешка, допускайки външното щастие да измести вътрешното и така позволява на други да бъдат господари (съзнателни или не) на емоциите му. Още по-трагично е когато двама души допуснат това един спрямо друг и така се породи самоподхранваща се циклична зависимост. Резултатът е, че ако връзката между двамата се прекъсне по една или друга причина, то остават за дълго две изключително нещастни и объркани човешки същества.

Стремежът към вътрешно щастие не бива да се бърка с егоистичното търсене на хедонистично самозадоволство. Напротив, вътрешно щастливият човек е източник на радост както за себе си, така и за тези, с които общува, независимо от дълбочината на общуването и наличието или не в него на чувства. Понякога дори може да се стигне до катализиране на процеси, източници на вътрешно щастие в другите. Двама истински щастливи души не могат да изпаднат в примката на взаимното подхранване и съответно могат да градят на съвсем друго ниво помежду си, свободни от онзи страх, че най-вероятно ще останат нещастни, ако нишката между тях се прекъсне. Да, страхът е много силен свързващ инстинкт от еволюционна гледна точка, но след толкова години на развитие на Homo Sapiens, крайно време е висшата нервна дейност, в това число и онази възвишена неинстинктивна чувственост, да започне да притъпява и контролира поне частично елементарните ни животински инстинкти.

А меланхоличната тъга — тя е моя вечна спътница. Вероятно плод на лекото ми биполярно разстройство, тя ми помага да познавам радостта и щастието. Не бива да се забравя психофизичният закон на Вебер-Фехнер: човек е устроен така, че усеща не абсолютната стойност на външното влияние, а само относителната му промяна. Едно от следствията на това е хедонистичната адаптация [1] — човек лесно свиква с хубавото и удобното, в резултат на което последното постепенно губи статуса си на нещо специално и се превръща в нещо съвсем обикновено, резултат от промяната на положението на базовото ниво [2]. Затова по мъничко тъга понякога (като “понякога” означава “не много често”, което пък със сигурност не означава “всеки ден”) е полезна, защото не позволява да бъде подложена на хедонистична адаптация радостта от живота поради пресищане на допаминовите рецептори в мозъка.

И така, щастието се оказа въпрос на личен избор и сега съм щастлив в положението, в което сам се насадих. Щастлив съм и това създава верига на положителна обратна връзка — нещата, които върша напоследък, ме правят още по-щастлив, което започва да се отразява обратно във всички аспекти на живота ми, включително и в нещата, които върша напоследък. И още, превантивна забележка: идва ми отвътре, така че в Холандия ходя само и единствено на гости на много скъп приятел, а не за да търся специфичните за нея държава източници на щастие (намиг, намиг)

[1] Импликацията в случая е възможно да има спекулативен характер (бел. авт.)
[2] Други следствия са съответно измерването на силата на чалга-и-поп шума от радиото в dB и на привидната яркост на звездите в логаритмичната скала на звездните величини (бел. авт.)