Той е дебел само 8.5 мм и тежи едва 174 грама. Има 6” Vizplex екран с контраст на стар вестник от рециклирана хартия. С гъстота от 166 dpi и цели 16 нива на сивото буквите изглеждат като напечатани върху него. Литиево-полимерната му батерия обещава безпроблемно прелистване на няколко хиляди страници, при което той не се превръща в безформена дрипа. Ако буквите му ви се струват малки, просто натискате бутона +. Ако не ви харесва нечетливият едър шрифт в стил и.
Internet – it doesn’t make you stupid, it just makes your stupidity more accessible to others.
Не знам с какви други думи да опиша възмущението си от ширещите се от известно време в родната Мрежа некомпетентност и графомания, които напоследък достигат такива застрашителни размери, че мисълта да добавя *.bg към списъка от филтри на AdBlock започва да се материализира със страшна сила.
Капката, която преля чашата, е умопомрачителното графоманско творение, в което лицето VaGro открито защитава посегателството върху един от най-важните за бедната ни бананова аграрна република институт на БАН с позицията, че метеорологията в България е излишно пилеене на средства.
Имаше един такъв виц за студентите от ФМИ, че на влизане там мислели, че един килобайт е 1000 байта, а на излизане били убедени, че един килограм е 1024 грама. Изглежда същото важи с пълна сила и за възпитаниците на един от най-реномираните американски университети, разработили софтуера за наблюдение на големи компютърни системи Ganglia.
Преобразуване на мегахерци в гигахерци, в стил Berkeley.edu:
От доста време ми правеше впечатление, че уеб частта на Ganglia систематично подценява работната честота на процесорите на наблюдаваните машини, но, честно казано, дори не ми е минавало през ума, че е възможно причината да бъде в погрешна интерпретация на префикса на честотата.
Когато в едно изречение има две думи, които се изключват смислово, това се нарича оксиморон. Как се нарича тогава, когато в една сграда има
при положене, че “специалистите” в същата сграда успяха да превърнат машина на въпросната фирма от
във
Умът ми не го побира просто…
Apple вече си имат ай-таблет, пардон, ай-подложка. Докато се чудех какво правя на ИББ в Кривото тази вечер, то взело, че станало официално – има SDK и картинки, та дори и видео на продукта. Нищо, че още не е одобрен от Федералната комисия по съобщенията в САЩ, както и от сродните органи в другите части на цивилизования свят. Важното е да се знае, че Apple си имат ай-таблет, пардон, ай-подложка.
Не съм от типа хора, които градят мирогледа си с гледане на филми, но и не мога с чиста съвест да кажа, че не съм повлиян от стереотипите в холивудските продукции. Ето защо ми дойде като освежаващ студен душ премиерното представление “Железният светилник / Домът на живота” на театър “Любомир Кабакчиев”, посветено на 140 години от първото театрално представление в Казанлък и 84 години от рождението на Любомир Кабакчиев. Последно в театъра бях в края на 10-ти клас, когато випускът преди нашия направиха страхотно артистично представяне на злободневния живот в гимназията ни по случай завършването им.
Днес се били събирали някакви хора да пускат официално Windows 7. От цялата работа не разбрах, тръгнал ли е въпросният Windows, не е ли тръгнал…?
Увлечени от желанието си да споделяме с хората около нас (или просто да говорим) забравяме, че понякога трябва просто да замълчим и да започнем да слушаме.
Днес е един такъв, ябълков ден. Всъщност в САЩ е такъв, а по нашите географски дължини е повече ябълкова вечер. iTunes взе, че стана версия 9, а iPhone OS вдигна “левъла” на 3.1, даже на 3.1.1 във версията за iPod Touch.
Първото от двете се е сдобило с нов “подобрен” (според Apple) интерфейс, предимно представен от променената цветова схема, която от една страна ме дразни (твърде светла е), но и ме радва (старият сив фон трептеше зверски на 6-битовия TN панел).
Опознай родината си, за да я обикнеш. Под този надслов ни приканваха (или по-скоро принуждаваха) на чавдаро-пионерските екскурзии в основното училище. Под този надслов продължихме да обикаляме по семейно и с приятели в зората на Демокрацията, когато можехме да си го позволим. Под този надслов и досега тръгвам с готовност към всяко непознато кътче на България.
Местността Маарата е като парче от рая, забито в северния край на Деветашкото плато, южно от село Крушуна, Ловешко.