Последната линейка на София

Разбрах съвсем случайно за него днес от WDR 3 (нещо като немски еквивалент на радио “Христо Ботев”), което от известно време непрекъснато върви на уредбата в хола. Тъжно е, че някой би употребил точно прилагателното последната, когато става дума за обществена услуга, чиято мисия е точно предотвратяването на преждевременното настъпване на последния момент в живота на човек. Още по-тъжно е, че това лице на страната ни, в частност на столицата, печели награди от френската културна и телевизионна общественост.

И няма как да не ти стане тъжно, когато някой по върховете смята, че проблемите се решават не с реформи, а с нов бранд [sic] и с ново лого на страната, и че 1,4 млн. лв. за това е нормална сума. Само където действителността е отчайващо грозна, и подобни филми, а сега и Google street view, го показват. И никакви рекламни трикове и скъпи картинки не могат да го замажат.

Не съм гледал Sofias letzte Ambulanz, но дори публично достъпните сцени на тресящата се през дупките по улицата линейка са достатъчно потресаващи. (прощавайте за повторението)

За щастието

Преди почти месец разузнаването докладва, че предишното писание е възможно да е предизвикало известен смут сред около 33% от четящите тук (което вероятно прави един или двама души), поради което започнах да списвам някои пояснения. След това ми се струпа работа и малко поотоложих, но след годишния Mitarbeitergeschpräch днес, където отново засегнахме темата за щастието, както професионалното, така и личното, седнах да завърша това писание.

Понякога в нещата които правя, и най-вече в тези, които пиша, прозира капка меланхолична тъга, която лесно може да се сбърка с нещастие или с някаква форма на депресия. Но истината е, че не съм нещастен и/или депресиран. Напротив, от известно време насам преоткривам личното щастие — онова, което идва отвътре. Бях позабравил този факт, но щастието всъщност е вътрешен процес, който обаче изисква известно волево усилие, за да се поддържа. Никой не може да ти даде отвън истинско щастие, ако дълбоко вътре в себе си ти не желаеш наистина да бъдеш щастлив, или дори и да може, това външно щастие е точно толкова трайно, колкото трайно е присъствието в живота ти на породилия го. Човек лесно бърка някои емоционални моменти с истинското щастие и често пада жертва на коварната грешка, допускайки външното щастие да измести вътрешното и така позволява на други да бъдат господари (съзнателни или не) на емоциите му. Още по-трагично е когато двама души допуснат това един спрямо друг и така се породи самоподхранваща се циклична зависимост. Резултатът е, че ако връзката между двамата се прекъсне по една или друга причина, то остават за дълго две изключително нещастни и объркани човешки същества.

Стремежът към вътрешно щастие не бива да се бърка с егоистичното търсене на хедонистично самозадоволство. Напротив, вътрешно щастливият човек е източник на радост както за себе си, така и за тези, с които общува, независимо от дълбочината на общуването и наличието или не в него на чувства. Понякога дори може да се стигне до катализиране на процеси, източници на вътрешно щастие в другите. Двама истински щастливи души не могат да изпаднат в примката на взаимното подхранване и съответно могат да градят на съвсем друго ниво помежду си, свободни от онзи страх, че най-вероятно ще останат нещастни, ако нишката между тях се прекъсне. Да, страхът е много силен свързващ инстинкт от еволюционна гледна точка, но след толкова години на развитие на Homo Sapiens, крайно време е висшата нервна дейност, в това число и онази възвишена неинстинктивна чувственост, да започне да притъпява и контролира поне частично елементарните ни животински инстинкти.

А меланхоличната тъга — тя е моя вечна спътница. Вероятно плод на лекото ми биполярно разстройство, тя ми помага да познавам радостта и щастието. Не бива да се забравя психофизичният закон на Вебер-Фехнер: човек е устроен така, че усеща не абсолютната стойност на външното влияние, а само относителната му промяна. Едно от следствията на това е хедонистичната адаптация [1] — човек лесно свиква с хубавото и удобното, в резултат на което последното постепенно губи статуса си на нещо специално и се превръща в нещо съвсем обикновено, резултат от промяната на положението на базовото ниво [2]. Затова по мъничко тъга понякога (като “понякога” означава “не много често”, което пък със сигурност не означава “всеки ден”) е полезна, защото не позволява да бъде подложена на хедонистична адаптация радостта от живота поради пресищане на допаминовите рецептори в мозъка.

И така, щастието се оказа въпрос на личен избор и сега съм щастлив в положението, в което сам се насадих. Щастлив съм и това създава верига на положителна обратна връзка — нещата, които върша напоследък, ме правят още по-щастлив, което започва да се отразява обратно във всички аспекти на живота ми, включително и в нещата, които върша напоследък. И още, превантивна забележка: идва ми отвътре, така че в Холандия ходя само и единствено на гости на много скъп приятел, а не за да търся специфичните за нея държава източници на щастие (намиг, намиг)

[1] Импликацията в случая е възможно да има спекулативен характер (бел. авт.)
[2] Други следствия са съответно измерването на силата на чалга-и-поп шума от радиото в dB и на привидната яркост на звездите в логаритмичната скала на звездните величини (бел. авт.)

Една година в Германия

Още помня всеки звук, всяко движение, всяка глътка въздух него ден — 23-ти януари 2012 г. — на пръв поглед обикновен, забързан по софийски, зимен понеделник. На пръв поглед обикновен маршрут по булевард Брюксел, почти пуст както обикновено, през входа на Терминал 2, където, както обикновено, цари суматоха от пристигащи и заминаващи, посрещачи и изпращачи, през проверката за сигурност и граничния контрол, до седалките в партера на изхода, от който автобусите извозват пътниците до спрелите някъде там самолети. Най-обикновен маршрут - бях го изминавал в двете посоки поне пет пъти за предишните няколко години. Но нещо този път беше различно. Защото всяка следваща стъпка ставаше все по-трудна — краката ми като че се наливаха с олово, а светът наоколо бавно се стапяше и превръщаше в сън. Какво правя? Защо на билета ми до Düsseldorf не фигурира обратен полет?! Нима е еднопосочен? Еднопосочен?! Къде отивам? Каква Германия?! Та аз дори не знам езика и едва преживях три дена в Nürnberg по-рано! Къде ще живея? Та аз една видеокасета не мога да наема, какво остава за жилище в друга държава… Защо си го причинявам? Защо ни го причинявам? Защо им го причинявам? …


Всяко начало е трудно. Още по-трудно е, когато наивно си въобразяваш, че всъщност не е никакво начало, а само временно отклонение от пътя, след което отклонение всичко ще се върне и ще си бъде както преди. Реалността, обаче — онова, което се случва, докато кроим съвсем други планове, — доста бързо се включва с надлежна демонстрация, че всичко това са по детски наивни бленувания, че времето и разстоянието променят безмилостно всичко и всеки, и че независимо колко се бориш, идва момент, когато отклонението никога повече не може да се върне при предишния път. Не защото се е отдалечило твърде много от него, а защото предишният път внезапно се е стопил и отклонението вече не е никакво отклонение, а новият път, по който следва да продължиш нататък. Отново сам…


Сърдечно благодаря на колегите ми от RWTH, които ме приеха като един от тях, въпреки че не говорех езика им, дарявайки ми с онзи приятелски комфорт, който превръща всяка работа в удоволствие, разбивайки пътьом стереотипа за студените безчувствени германци. Благодаря и на онези мои близки и приятели, които бяха неотменно до мен, макар и само виртуално, и които ме насърчаваха и безукорно подкрепяха в неизмеримо трудните моменти, в които губех почвата под краката си. Безкрайни благодарности на той-си-знае-кой и тя-си-знае-коя, които, в телефонните си обаждания в тях моменти, ми припомняха, колко по-безизходни ситуации може да има и колко безсмислени са поради това терзанията ми — не знам какво щях да правя без вас.

Да, измина една година. Това е само началото.

Пътят

Това е твоят път. Дори и на моменти да изглежда кален и неутъпкан, не се страхувай да вървиш напред!