На живо – Scorpions в Глазгоу

Навих се да отида на истински рок концерт, за първи (и твърде вероятно последен) път в съзнателния си живот (изключвам концерта на Б.Т.Р. в центъра на Казанлък преди ехеееееее време). Принципно не съм от типа хора, ходещи по концерти, тъй като музиката на живо, освен ако не е камерна, джазова или на Жан-Мишел Жар, единствено разваля доброто ми мнение за групите, съставено след внимателно прослушване на студийните им записи. Но пък в крайна сметка, след стотиците неуредици, съпътстващи иначе приятния ми престой в Единбург, нещата едва ли можеха да станат по-зле, отколкото бяха. И за щастие не станаха, като изключим последващото двудневно високочестотно бучене в ушите ми…

Подгряващата група беше някаква, на която така и не научих името по време на концерта и чието сценично изпълнение не беше разпознато от TrackID™, но това не попречи да харесам музиката им. Дори си записах имената на някои от песните им с надеждата, че по-късно може да намеря нещо за тях в Google, но за нещастие единствената разпознаваема песен се оказа вероятен кавър на We will burn the sky. По-късно разбрах, че въпросната група била групата на Улрих Рот (Uli), търкал пет години жиците на китарата си в Scorpions по времето преди да се родя. Важното беше, че вокалистката (Лиз Вандал) изглеждаше като на поне пет ракии и някоя друга доза силни психотропни средства, като въпреки това успяваше да пее добре и да стои изправена на сцената :)

Scorpions започнаха, разбира се, с Hour I. Жицата беше безупречна, но гласът на Клаус Майне просто не се чуваше, вероятно поради лежерно отношение от страна на операторите, поради което беше необходимо да се приложи известно усилие на въображението (и на мисълта, за да изровя текстовете на песните от дълготрайната си памет). За изпълненията на по-старите произведения се присъединяваше и Михаел Шенкер (което с подгряващото присъствие на Рот си беше направо семейна сбирка), а Джеймс Котак показа недвусмислено, че рокът е любимата му музика, а бирата – любимото питие. Показа техника и в соловото тупуркане, а барабанното изпълнение на цялата група определено не беше нещо, което може да се чуе в студийните записи.

Концертът беше приличен, а групата буквално се раздаваше от сцената под формата на барабанни пръчки и китарни перца, като Плин дори успя да си хване една от пръчките. И все пак не може без критика. Като че ли тон-операторите се справиха много по-добре с подгряващата група, отколкото с основната – поне гласовете на техните певци можеха да се различат през цялото време на фона на общия джангър, за разлика от приличното на далечен тътен бучене на Майне. Може пък на други места да се е чувал, кой знае? И за съжаление мелодичните произведения не бяха сред застъпеното съдържание, противно на излелият се джангър. Надявах се поне на Love will keep us alive, чието студийно изпълнение успява да ме докосне дълбоко, но уви… изсвириха Holiday, което все пак беше нещо (докато щастливците в Нюкасъл са имали късмета да чуят и Wind of change, гррр!)

Снимах с камерата на телефона и учудващо се получиха добри снимки, не без помощта на BestPic™ режима. Над 300 при това. И просто нямаше как да не забележа присъствието на сцената на един бял MacBook, досущ като моя, който безупречно издържа жегата, вибрациите, дима и влагата, съпътстващи представлението от началото до края. Go, Apple, go! :)

Въпреки всички положителни емоции, не бих отишъл повторно на рок концерт, поне в близките няколко години. Особено ако концертът е в Глазгоу – там хората гледат лошо, а самият град изглежда мрачен и навъсен, въпреки значително по-модерната си архитектура от тази в Единбург.