Една година в Германия

Още помня всеки звук, всяко движение, всяка глътка въздух него ден – 23-ти януари 2012 г. – на пръв поглед обикновен, забързан по софийски, зимен понеделник. На пръв поглед обикновен маршрут по булевард Брюксел, почти пуст както обикновено, през входа на Терминал 2, където, както обикновено, цари суматоха от пристигащи и заминаващи, посрещачи и изпращачи, през проверката за сигурност и граничния контрол, до седалките в партера на изхода, от който автобусите извозват пътниците до спрелите някъде там самолети. Най-обикновен маршрут – бях го изминавал в двете посоки поне пет пъти за предишните няколко години. Но нещо този път беше различно. Защото всяка следваща стъпка ставаше все по-трудна – краката ми като че се наливаха с олово, а светът наоколо бавно се стапяше и превръщаше в сън. Какво правя? Защо на билета ми до DUS не фигурира обратен полет?! Нима е еднопосочен? Еднопосочен?! Къде отивам? Каква Германия?! Та аз дори не знам езика и едва преживях три дена в Nürnberg по-рано! Къде ще живея? Та аз една видеокасета не мога да наема, какво остава за жилище в друга държава… Защо си го причинявам? Защо ни го причинявам? Защо им го причинявам? …

Всяко начало е трудно. Още по-трудно е, когато наивно си въобразяваш, че всъщност не е никакво начало, а само временно отклонение от пътя, след което отклонение всичко ще се върне и ще си бъде както преди. Реалността, обаче – онова, което се случва, докато кроим съвсем други планове, – доста бързо се включва с надлежна демонстрация, че всичко това са по детски наивни бленувания, че времето и разстоянието променят безмилостно всичко и всеки, и че независимо колко се бориш, идва момент, когато отклонението никога повече не може да се върне при предишния път. Не защото се е отдалечило твърде много от него, а защото предишният път внезапно се е стопил и отклонението вече не е никакво отклонение, а новият път, по който следва да продължиш нататък. Отново сам…

Сърдечно благодаря на колегите ми от RWTH, които ме приеха като един от тях, въпреки че не говорех езика им, дарявайки ми с онзи приятелски комфорт, който превръща всяка работа в удоволствие, разбивайки пътьом стереотипа за студените безчувствени германци. Благодаря и на онези мои близки и приятели, които бяха неотменно до мен, макар и само виртуално, и които ме насърчаваха и безукорно подкрепяха в неизмеримо трудните моменти, в които губех почвата под краката си. Безкрайни благодарности на той-си-знае-кой и тя-си-знае-коя, които, в телефонните си обаждания в тях моменти, ми припомняха, колко по-безизходни ситуации може да има и колко безсмислени са поради това терзанията ми – не знам какво щях да правя без вас.

Да, измина една година. Това е само началото.