За щастието
Преди почти месец разузнаването докладва, че предишното писание е възможно да е предизвикало известен смут сред около 33% от четящите тук (което вероятно прави един или двама души), поради което започнах да списвам някои пояснения. След това ми се струпа работа и малко поотоложих, но след годишния Mitarbeitergeschpräch днес, където отново засегнахме темата за щастието, както професионалното, така и личното, седнах да завърша това писание.
Понякога в нещата които правя, и най-вече в тези, които пиша, прозира капка меланхолична тъга, която лесно може да се сбърка с нещастие или с някаква форма на депресия. Но истината е, че не съм нещастен и/или депресиран. Напротив, от известно време насам преоткривам личното щастие – онова, което идва отвътре. Бях позабравил този факт, но щастието всъщност е вътрешен процес, който обаче изисква известно волево усилие, за да се поддържа. Никой не може да ти даде отвън истинско щастие, ако дълбоко вътре в себе си ти не желаеш наистина да бъдеш щастлив, или дори и да може, това външно щастие е точно толкова трайно, колкото трайно е присъствието в живота ти на породилия го. Човек лесно бърка някои емоционални моменти с истинското щастие и често пада жертва на коварната грешка, допускайки външното щастие да измести вътрешното и така позволява на други да бъдат господари (съзнателни или не) на емоциите му. Още по-трагично е, когато двама души допуснат това един спрямо друг и така се породи самоподхранваща се циклична зависимост. Резултатът е, че ако връзката между двамата се прекъсне по една или друга причина, то остават за дълго две изключително нещастни и объркани човешки същества.
Стремежът към вътрешно щастие не бива да се бърка с егоистичното търсене на хедонистично самозадоволство. Напротив, вътрешно щастливият човек е източник на радост както за себе си, така и за тези, с които общува, независимо от дълбочината на общуването и наличието или не в него на чувства. Понякога дори може да се стигне до катализиране на процеси, източници на вътрешно щастие в другите. Двама истински щастливи души не могат да изпаднат в примката на взаимното подхранване и съответно могат да градят на съвсем друго ниво помежду си, свободни от онзи страх, че най-вероятно ще останат нещастни, ако нишката между тях се прекъсне. Да, страхът е много силен свързващ инстинкт от еволюционна гледна точка, но след толкова години на развитие на Homo Sapiens, крайно време е висшата нервна дейност, в това число и онази възвишена неинстинктивна чувственост, да започне да притъпява и контролира поне частично елементарните ни животински инстинкти.
А меланхоличната тъга – тя е моя вечна спътница. Вероятно плод на лекото ми биполярно разстройство, тя ми помага да познавам радостта и щастието. Не бива да се забравя психофизичният закон на Вебер-Фехнер: човек е устроен така, че усеща не абсолютната стойност на външното влияние, а само относителната му промяна. Едно от следствията на това е хедонистичната адаптация1 – човек лесно свиква с хубавото и удобното, в резултат на което последното постепенно губи статуса си на нещо специално и се превръща в нещо съвсем обикновено, резултат от промяната на положението на базовото ниво2. Затова по мъничко тъга понякога (като “понякога” означава “не много често”, което пък със сигурност не означава “всеки ден”) е полезна, защото не позволява да бъде подложена на хедонистична адаптация радостта от живота, поради пресищане на допаминовите рецептори в мозъка.
И така, щастието се оказа въпрос на личен избор и сега съм щастлив в положението, в което сам се насадих. Щастлив съм и това създава верига на положителна обратна връзка – нещата, които върша напоследък, ме правят още по-щастлив, което започва да се отразява обратно във всички аспекти на живота ми, включително и в нещата, които върша напоследък. И още, превантивна забележка: идва ми отвътре, така че в Холандия ходя само и единствено на гости на много скъп приятел, а не за да търся специфичните за нея държава източници на щастие (намиг, намиг)