Преди да дойде в Единбург, wes ме попита, какви по-специални неща трябва да си носи. Отговорих му, без да се замислям: кесия за монети. От онези същите, по възможност от естествена кожа, които персонажите във филмите на средновековна тематика си подхвърлят, със и без повод. Благодарение на уникалната монетна система на UK, дори и за относително бедните хора тук може да се каже, че имат дебели портфейли. Монетите са наистина големи – човек би казал, че в действителност съдържат ценния метал, чиято парична равностойност представляват.
… или мързелива среднощна паралелизация на вече поостарели фортрански спагети с OpenMP. ‘щото нали с HECToR вече сме приятели, а той не се радва особено, когато дъвче серийни програми. Което ми напомня, че някога бях обещал на малцината настоятелни читатели, чиито RSS/Atom агрегатори неуморно чоплят тук в очакване на HTTP код, различен от 304, че ще започна да споделям на разбираем български език част от тайните на паралелното програмиране, което, с наводняването на пазара с всякакви 4-, 8-, 16-, 32-, 256- и изобщо N-глави змейове (където N може и да не е степен на двойката), все повече излиза от сянката на шумните и климатизирани академични подземия за да се настани удобно в лоното на разработчиците на софтуер за по-обикновените потребители (и това вероятно стана най-дългото изречение, което съм писал през живота си, ако броя и текста в тази скоба).
Както ни учи Хамилтон (онзи от началото на 19-ти век, а не онзи, който спечели купата във Ф1 вчера), природата е екстремист – нещата се случват по такъв път, по който функционалът на действието \(\textrm{A}\left[\cal{L}\right]\) има екстремум. И тъй като лагранжианът на живота \(\cal{L}\) е много сложна функция, то действието има множество екстремуми, сред които се отличават два: глобалният минимум на лесния път и глобалният максимум на трудния път. И двата пътя свързват две еднакви точки във времето и пространството – тази на желанието и тази на целта.
аз: виждаш ли? нищо, че ползват Chrome
велин: даа, тру зен мастерс
Националната галерия на Шотландия е нещо, което е препоръчително да се види от всеки посетител на Единбург. Разположена в самото сърце на града, галерията се помещава в две съседни сгради, свързани с подземен коридор (така че няма особено значение, в коя от двете започвате посещението си). Входът по принцип е безплатен, освен в случаите на специални изложби, за които се продават съответните билетчета. Картините са много, придружени от прилично дълги описания, което прави почти невъзможно пълноценното ѝ обхождане в рамките на един ден.
Това е истинската приказка за един картоф, от онези истински истинските, с не винаги приятен за главния герой край. Приказка за един обикновен картоф на необикновената мисия да повтори с голяма степен на достоверност вида и вкуса на друг негов събрат, изяден при обстоятелства с изключително значение за сантименталния характер на автора.
Картофът, сравнително голям по размер, въпреки привидната му чистота, първо бил измит и добре подсушен, след което внимателно пробит с вилица (зверското дупчене в случая не било опция – храната трябва да се уважава, дори когато крайният продукт от консумацията й е нещо, откритото споменаване на което се смята за липса на култура), за да можело парата да излиза през отворите по време на печенето.
Няма нищо по-лошо от хубавото време. Или май беше обратното…
Всъщност времето няма голямо значение, когато ти забавят багажа с два часа и още два часа след пристигането му ти се обади от български мобилен номер някакъв индиец с типичния “What seems to be the problem?" акцент, за да ти каже, че багажът (както и този на още десетки разярени клиенти на British Airways) ще бъде доставен до указания адрес между 9 и 12 на другия ден.
Пет години и едно обещание по-късно, отново държа в ръцете си билет за полет на British Airways до Единбург, Великобритания. Бавно отброявам последните 39 часа в България за това лято (или в България изобщо, ако самолетът се окаже пълен с терористи :P). И с всеки изминал такъв осъзнавам, колко трудно е човек да смени внезапно хабитата си, обстановката, нещата, които прави. Мислех си, че отиването там ще е просто – слагам на пауза всичко тук, а два месеца по-късно отново натискам бутона и нещата си продължават по старо му.